Моите надежди за 2013-а, Исмаил Алиджиков

Какво те кара да се събуждаш всяка сутрин, да закусиш малко само, за да издържиш до обяда, да вършиш някаква посредствена дейност, да се прибереш, да седнеш пред малкия екран, да изгледаш най-малоумното предаване, което ще те накара да забравиш за наема, дълга, сметките и разваления бойлер? Кажи ми, кое ти дава сила да неглижираш обикалящия те свят, да продължиш мизерно безцелното си съществуване? Слушам те, Das Мan. Отговори ми. Да не би да каза „надеждата“.  Наистина ли го мислиш или го казваш, защото другите мислят по този начин? Вярваш ли си или го казваш, защото някой „със свойте притчи между светците/казал е глупост между глупците“ – „И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“ /1 Коринтяни 13:13/.

Какво представлява надеждата? Кога човек се надява? До какво води тя в гранични ситуации – до трансцеденция или срив на личността? Надеждата е отложено разочарование или надеждата крепи човека? Порок или израз на душевната сила е тя?

Не отричам. Надеждата е душевната храна, към която човек прибягва, когато „няма какво да яде“. Тя е добра закуска, но лоша вечеря. Не е фатално, ако пропуснеш да закусиш. Но ако пропуснеш вечерята, то това означава, че ще си легнеш гладен – едно непоносимо мъчение, при което волята се бори с физическите нужди; имаш нужда от сън, но гладът те държи буден. Душевната храна е безполезна. Не всеки е Парамаханса Йогананда, която над петдесетгодишен период не е слагала нищо в устата си. Надеждата е една изкусителка, примамваща човешките души. Користно вярваме в нейните неистини. Таим ги вътре в нас. Условното наклонение пробладава в диалектическото ни размишляване за евентуалните изходи и последствията от ситуацията. И настъпва мигът на истината. Всичко се срива. Можем да отложим разочарованието, но не и да го отменим. Чувстваме се предадени, самотни, слаби. Ядосани сме на наивността си. Макар че сме вкусили от горчивия вкус на разочарованието, попареният ни език няма да ни попречи да се подведем умишлено пак в ситуация на безизходица. Надеждата е вяра в благополучието, което граничи с абсурда при дадени обстоятелства. Надеждата е слепота, заблуда.

Човек се надява, вярва в чудесата и това го прави различен от скота. Но той не спира да се надява, да заобикаля проблемите, осланяйки се на надеждата и душевната сила, която дава тя. Едва ли не чака решението да му падне от небето. Именно този факт ме кара да преосмисля нещата няколко пъти преди да се надявам на нещо. Днес се надявам, когато любимият ми футболен отбор губи в последните минути. Надявам се рейсът, който ми е нужен, да не закъснее. Надявам се, когато не съм способен да променя развоя на събитията в моя полза. За всичко друго си имам глава на раменете и неукротима воля вътре в мен. Ако искам да уча в Сорбоната, няма да се надявам да ме приемат, а ще направя всичко по силите си, за да постигна заветната цел. Ако искам да получа шест по биология, няма да се надявам на учителска снизходителност, а ще си скъсам задника от учене.

Да ни е честита новата 2013-та година! Взаимно си пожелахме щастие, любов, пари, късмет и пр. С какво са свързани надеждите на човека през годината на Водната Змия? Успехи на работното място, в ученето, в любовта...

От 2013-а, а и от годините, които ми остават на тази пуста земя, очаквам невъзможното – утопията. Тя е неосъществима, но трябва да се стремим към идеалния строй на острова „Утопия“, който ни описва Томас Мор в едноименния си трактат. Нов световен ред е моята надежда. Нов световен ред, който ще се наложи не с военни действия, анексии, контрибуции, дипломация, а с волята на човека за промяна. Нов световен ред, който ще бъде пожелан от човека, осъзнал същността си и мисията на този свят. Нов световен ред без безполезни хартийки, бедност, несправедливост, дискриминация, расизъм, войни, политици, тайни общества, пирамидални системи и излишни институции. В момента 1% от населението на Земята държи 40% от парите. В момента, както и по всяко време от човешкото развитие, 5% са над останалите 95% в пирамидата на било то капитализма, комунизма, тоталитаризма. Изтъкнати икономисти наскоро потвърдиха, че през 2012-а стоте най-богати личности на света са спечелили достатъчно, за да премахнат най-тежката световна бедност поне четири пъти. Световното банкерство винаги е печелило и ще печели от кризите, в които е обречен човекът да продължи битието си. Това робство, с внушителните си мащаби, няма прецедент в човешката история. Човекът не е единственият потърпевш на системата, която единствено се интересува от печалбата. Тя замърсява природата, унищожава биологичното разнообразие, застрашава равновесието, което е позволило да се появи животът на този свят преди четири милиарда години. А замисляли ли сте какво бихте отговорили, когато вашите внуци ви попитат: „Какво направихте, за да спасите своя дом – Земята?“. Какво бихме им казали!? „Ние бяхме прекалено заети с добива на нефт, злато, въглища и всякакви рудни, нерудни и горивни изчерпаеми природни ресурси, че не обърнахме внимание на екологичните последствия от дейността ни.“ Светът, в днешно време, се крепи на неустойчивите основи, положени от черното злато. То е навсякъде. Дори вътре в нас. Знаем, че е изчерпаем природен ресурс и при тези умопомрачителни темпове на добив, подтикнати от търсенето, след няколко десетилетия светът коренно ще се промени.

Що се отнася до България, стане ли дума за нея спирам да се надявам. ГКПП-е по границите трябва да изготвят една огромна табела с надпис – „О Вий, прекрачващи този праг, надежда всяка тука оставете.“/Данте Алигиери – „Божествена комедия“/. Хората трябва да бъдат предупредени за очакващото ги. Но Европа знае за манталитета на българина. „Имиграцията: румънец или българин сте? Няма да ви хареса тук“ – Великобритания открито започна политическа агитация срещу българите, които са нежелани на Острова. Вестник „Гардиън“ е обявила кампания, в която читателите на изданието могат да дават своите идеи за разубеждаването на българите и румънците да не се местят във Великобритания. Найджъл Фараж, лидерът на Партията за Независимост на Великобритания, си позволи да разкритикува България. С няколко прости изречения той даде отговор на българите, които са се опитвали да намерят отговор на въпроса „Защо?“. Бивша студентка, получила качествено образование на Острова, написа отворено писмо до евродепутата, в което опроверга данните, споделени за България. Друг младеж на име Кирил Станков написа писмо до г-жа Ралица Бехар с цел да и пакаже, че има изградена грешна представа за родината си. Интернет пространството се разгорещи, от всяка глава излизат критики, хули, нападки, но не и решения. Наред с тази война в социалните мрежи излезе и едно интервю на Умберто Еко, който беше направил най-точните констатации относно родната действителност. България, в която „изграждането на пътища и метро се счита като огромно постижение“, България, „чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подледците, наметнали върху си наметалата на демокрацията и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени“ е „една умираща, изчезваща държава“. Всеки народ заслужава управниците си! Промяната трябва да бъде в нас самите.

Знам. Ще бъда разочарован. Ще загубя ентусиазма си. Но за разлика от вас, аз отворих очи. Проповядвам религия, в основата на която стои борбата. Не съм В. И. Ленин, нито Карл Маркс. Аз съм 17-годишен сополанко, който мечтае да промени света, да избави човечеството. Надеждата за един по-добър свят ме кара да продължа скапания си живот в мизерния свят. Мечтайте, поне е безплатно...

Исмаил Алиджиков, 11 "ж" клас , ЕГ "Иван Вазов" - Пловдив
     



Коментари към новината

  • Смени картинката