Моите надежди за 2013-а, Мария Тропчева

Обръщаме ли внимание колко бързо минава времето?! Според няколко пророчества за деня на Страшния съд през 2012 трябваше да се случи някаква катастрофа. Тя не се случи на 21 декември. Или пък вече се е случила???  Въпрос на гледна точка. Позиция на интереси и разбиране.    

Аз съм от страната на тези, които смятат, че катастрофата вече се е  случила, въпреки че никое от пророчествата все още не се е осъществило. Човечеството изживява своя психологически и емоционален крах. Защото страхът и недоверието са едни от преобладавщите чувства, сковали сърцата на човешкия род. А краят може да не изглежда като сцена от „2012”,  „Аз Съм Легенда” или „След утрешния ден”...

Преди години страхът не е обитавал така  душите на хората. Това съм го слушала от своите родители, защото аз съм само на 16 години. Затова си мисля, че светът, какъвто са го познавали някога, е „свършил”. Отчаяние и безнадежност ни срещат на всяка крачка. Понякога земята изчезва под краката ни. Не сме наясно, че сме поели пътя на малодушието, равнодушието, егоизма, надменността. Материалното е изместило духовното. В нашето ежедневие на преден план  са въпросите  за прехраната, за неплатените сметки. Все повече пред очите ми са ровещи по кофите възрастни хора, болни деца, мизерстващи хорица.    

Но всяка година е едно ново начало. Знаем, че нищо не се губи във Вселената, не изчезва безвъзвратно. Затова си мисля, че както надеждата може да бъде изгубена, така може да бъде и намерена. Пътят към пробуждането й  е бавен, стъпка по стъпка. Най-напред трябва да започне изграждането на доверието. Трябва да си върнем вярата в хората, в обкръжаващите ни. Трябва да обръщаме повече внимание на хубавото. Само по този начин един ден ще възстановим  нарушената хармония в света.

Моята надежда за 2013 година, е че хората ще започнат да си помагат, ще обръщат повече внимание на заобикалящия ги свят – ще отключат сърцата си към природата, за да видят красивите мигове покрай себе си, ще започнат да долавят щастливия детски смях, ще могат да гледат през очите на влюбените, загърбили своите капризи, суета и безразличие, ще забравят за бедите, излетели от кутията на Пандора.  Така надеждата им за добро ще стане тяхна постоянна спътница.

Поне аз ще се опитам да направя така, за да дам пример на моя подрастващ брат, на моите приятели, на хората, които срещам по влакове и автобуси. Когато се усмихвам не искам да ме  мислят за поредната откачена, а да отвръщат на моята усмивка!

 

Мария Тропчева – 9 "а" клас, СОУ “Свети Константин-Кирил Философ“, Пловдив



Коментари към новината

  • Смени картинката